Митът за идеалната майка (Откъде се е взел той и защо още дълго ще живее в нашето съзнание)

Автор: Аглая Датешидзе, психотерапевт, психиатър
Източник: http://dateshidze.ru/articles/mif-ob-ideal-noi-materi/
Оригинално заглавие: Миф об идеальной матери
Превод: Силвия Давидова-Иванова

Аз много често мисля и доста пиша по тази тема – толкова много, че е възможно на читателите дори вече темата да им е досадна. А може и да не е така…
Смятам за чудесна статията на Людмила Петрановска за травмите на отделните поколения и препоръчвам силно нейния прочит – в този текст ще се опирам на нея. (Людмила Петрановска – Травмите на поколенията)

Този мой текст изразява личното ми мнение и е основан на жизнения ми опит и наблюденията ми върху хората, както и от опита ми да проникна в този проблем, който вълнува и тревожи много хора от обкръжението ми. Ако сте чели нещо по темата от други автори, това е чудесно – изпращайте ми спокойно линкове и аз ще ги включа в списъка с литературата. Нямам никакви претенции за авторство на всички идеи в текста – просто се опитвам да изложа всичко за себе си в един цялостен материал.
Ако имате също така коментари или конструктивни допълнения към текста, пишете ми – готова съм да включа ценните мисли в текста, така че той да стане още по-пълен. Ще включа авторите на допълненията като съавтори на материала. За неконструктивните допълнения обаче предвиждам бан, предупреждавам веднага.

Имам още една статия за любовта и други чувства, изпитвани към майката. Там съм написала повече за чувствата на детето към майката, за преживяванията в процеса на изграждането на личността. Ще се опирам и на нея. Тя е лечебна. Съветвам ви да я прочетете, ще ви помогне в развенчаването на редица митове.

За любовта и други чувства към майката

И така, да започнем.

В нашата страна понастоящем живеят няколко поколения майки – прабаби (нека Бог им дава здраве!), които са под 80 години, баби, които са около шестдесетгодишни и майки, които са около 30-те. Всички тези поколения по един или друг начин влияят на възпитанието на децата.

Митът за идеалната майка и нейния образ незримо присъстват в нашето общество. Ние се опитваме да станем такива, да бъдем такива, сравнявайки себе си с каноните и стандартите, които най-често не достигаме. Фантазираме си за това как ще бъдем идеалните майки на децата си и прочее. Бабите на децата ни ни укоряват, че не сме идеални и че в нещо сме длъжни на отрочетата ни, че се занимаваме с глупости, вместо да отделяме повече време на семействата си. Че е необходимо да превърнем в своеобразен олтар на живота ни възпитанието на децата. Че мислим твърде много за самите себе си. И че ако нашите децата обичат още някого освен нас, това значи, че ние ги обичаме малко. Интересен е фактът, че нашите прабаби, преживели войната, т.е. прабабите на децата ни (когато те все още са живи), ни говорят подобни неща много по-рядко, макар също да смятат, че си губим времето предимно с глупости. И от своя страна ни упрекват, че малко се грижим за тях, за прабабите, а не за децата ни.

Отделянето на детето от майката и двойнствените чувства към нея

И така, когато детето е новородено, то не отделя тялото си от това на майката и тя за него е всичко. Бебето дори не знае, че майка му и то самото съществуват – просто попада на нещо меко, топло, вкусно, удовлетворяващо всяко желание и отстраняващо всеки дискомфорт, причините за който бебето още не разбира. Това е период, през който сливането с майката е норма – този етап продължава около година и постепенно приключва с първата криза на отделяне около 1,5 годишна възраст.

Много майки вероятно помнят онзи момент, когато детето, държейки гърдата в уста, за първи път гледа мама и се усмихва. И тогава те разбират, че от всичко около бебето, то вече разграничава не само гърдата, но и лицето. Майката започва да се появява в съзнанието на детето като отделен обект – от този момент започва постепенното отделяне от майката и опознаването й, а с това и опознаването на самото себе си. От този момент майката започва лека по лека да не се възприема като съвсем идеална, тя е различна от този мит, за който говорим, но пък придобива все по-реалните несъвършени черти на обикновения земен човек.

В този период на отделяне има и кризи. Възможно е немалко кърмещи или дори некърмещи майки да си спомнят как на година и половина детето по време на кърмене може изведнъж да ухапе гърдата. Сякаш от нищото – просто да вземе и да я ухапе. Или да направи същото с ръката на мама. Това обикновено предизвиква бурни емоции и порив за незабавни действия от страна на майката – дори след това на мама й докривява заради реакциите й. Появяват се и много други мисли. От мисли като тази, че вероятно детето просто не знае, че не бива да се хапе и че причината за това са растящите му зъбки до мисли, че детето просто е лошо възпитано и ще се превърне в хулиган като порасне… Случилото се обаче има носи още един, по-дълбок смисъл. На първо място, по този некоректен начин детето именно се отделя от майката, тъй като тя явно някак реагира на детското поведение, като престава да бъде идеална в този момент. Отделянето се случва и детето става малко по-самостоятелно, защото самостоятелността се постига чрез отделяне. А отделянето протича с помощта на агресията.

Още една идея, свързана с тази случка: у детето започват постепенно да се формират двойнствени чувства към майката, които се проявяват след тригодишна възраст. За това пише още Гордън Нюфелд. От една страна, в ръцете на майката са съсредоточени всички ресурси – тя храни, защитава и успокоява. От друга страна обаче тя и ограничава, което предизвиква раздразнение и злост. Мама невинаги доставя на детето приятни преживявания. Ето защо се получава така, че в опита си да изрази някак своите чувства, детето хапе гърдата, която го храни. Или ръката, която го храни (както се случи). Образът на човека, захапващ ръката на хранещия го е достатъчно силен образ, който предизвиква противоречиви чувства и води до спонтанни мисловни препратки към класическата литература, в която се среща децата да отхвърлят своите родители. Да, всъщност се случва точно това.

Колкото по-често детето вижда майка си, толкова по-противоречиви са чувствата към нея. След това, към 2-3-годишна възраст, както често се пише в литературата, започват войни и изясняване на отношенията, децата казват, че ще отидат да живеят при друга, идеална майка, която ги обича така, както им се иска. И митът за идеалната майка за тях е актуален за децата повече от всякога. Идеалната майка обаче, незнайно защо, липсва. Тя не изниква от нищото да спасява детето от реалната мама. Дори и детето да отиде при друга майка, която няма да му забранява да яде бонбони, то тя пък вероятно ще забранява да се рисува върху тапетите или да се размазва кашата по масата. Казано накратко, светът не е съвършен. Митът обаче живее. И в нормалния случай (който рядко се среща в нашето общество и също, по мнение, се явява един мит) към петата година на детето митът за идеалната майка умира. Развенчава се, отстъпвайки място на истинските отношение с един реален човек. И колкото по-голямо става детето, толкова по-отделен, реален и многопластов стават неговите живот и възприятията му за околните. И в частност, начинът, по който се възприема майката.

Същинското отделение протича единствено обаче в случай, че майката достатъчно дълго е била с детето, а след това е издържала на неговата агресия и е успяла да остане с него, като при това е установила ясни граници. Успяла е също да приеме детето като отделно същество, също неидеално и невинаги оправдаващо нейните очаквания, предвид това, че както съществува мит за идеалната майка, така съществува и такъв за идеалното дете, което отговаря на всички очаквания на родителите и е тяхна надежда, опора и залог за щастие в живота им. Така в момента на отделянето детето също постепенно престава да бъде идеално за майка си. И това е голямо облекчение за него, доколкото то му проправя път в собствения му, единствен по рода си, живот като отделен човек.

Смята се, че личността на детето в някаква степен е оформена към 3-годишна възраст, след което детето започва все повече емоционално да се отделя от майката. На сцената се появява бащата и влюбването в него от страна на момичето или съперничеството, проявявано от момчетата и паралелните желания да се състави двойка с родителя от противоположния пол. Към петата си година децата вече са способни да изпитват двойнствени чувства – любов и злост към един и същ човек, радост и тъга по повод едно и също събитие. В тази възраст децата обичат истински родителите си, силно и самоотвержено. Това прекрасно е описано от Гордън Нюфелд. По мои наблюдения обаче много хора от нашето общество са травмирани твърде рано, дори не успявайки да достигнат до истинската любов и двойнствените чувства.

И все пак, как се пречупва митът за идеалната майка през травмите на поколенията, които в момента съставят нашето общество?
Травмите на поколенията в нашето общество

И тук отново ще ви препратя към статията на Людмила Петрановска. Там тези травми са чудесно описани:

Людмила Петрановска. Травмите на поколенията

Нашите баби, прабабите на нашите деца, оцеляли по време на войната или родили се непосредствено след нея, така или иначе са били силно травмирани от нея и всичко случващо се около тях. Задачата на тяхното поколение е била да оцелеят и да допълнят популацията с определен брой деца. И с тази задача те са се справили достатъчно добре. На тях не са им били познати мрънканията за това, че е възможно емоционално да се травмира детето. Ако детето е било облечено, обуто, нахранено и образовано, това е било напълно достатъчно да се смята една майка за чудесна такава. Мъжете били малко, което означавало, че много жени дори се радвали на самотното родителстване, резултат от случайна връзка. Моят дядо например е имал пет деца от три различни жени и той бил оценяван положително за това. Историите като неговата са били напълно типични. Като цяло, времената са били сложни.

Нашите баби са напълно уверени, че отлично са се справили с ролята си на майки, предвид това, че са родили живи и здрави деца, след което на половин годишна възраст са ги дали в яслата, без да им позволят да преживеят постепенното отделяне от майката и така оставяйки ги емоционално на нивото на новороденото, половингодишното или в най-добрия случай на детето на година и половина. Понякога на тези жени им е напълно непонятно защо ние се отнасяме толкова различно с децата ни. И като цяло невинаги им е ясно въобще какво да правят с децата, макар и в това да има изключения. Идеалната майка, от тяхна гледна точка, е майката-героиня, обезпечаваща децата си с всичко необходимо в материален аспект. Която работи неуморно и се справя с огромно домакинство. Според тях ние нямаме никакви проблеми, живеем в същински рай и нищо не работим, понеже не ни се налага да перем бельото на ръка и разполагаме с еднократни пелени.

Нашите майки, т.е. бабите на нашите деца, най-често били оставяни от майките си в яслите на половин годинка, на една година или на година и половинка. Рядко някой оставал с майка си до третата година, но дори и това да се е случвало, нещата пак не са били гладко. Това означава, че много жени от поколението на нашите майки в известна степен емоционално е останало на възраст от шест месеца до година и половина, на етапа, в който образът на майката все още е идеален. Когато те рязко биват оставяни в яслата, тези жени са получили емоционална травма и не са могли да пораснат, макар и физически това да се е случило. И така, в отношенията си със своите майки (днешните прабаби на нашите деца) на тях им е било нужно да си възвърнат в достатъчна степен доверието, за да преживеят след това агресията и кризата на отделянето. Получило се е така, че онзи образ на майката, който те са имали и който те лелеят в своето въображение, е на онази идеална майка от възрастта до тяхната годинка, която е толкова идеална, че дори те не възприемат цялостно. Тя ги храни, носи и през цялото време е наоколо, посвещавайки на детето максимално своето внимание. Тя е прекрасна и не поставя граници. Тя е винаги приемаща и добра, подобно на майката-земя. Единствено тя и никоя друга е необходима на детето. От момента, в който детето й се е родило, тя се е отказала от своето право на личен живот и прекарва дните си галейки, хранейки и развивайки своето любимо дете. Как ви изглежда подобна картинка? Мен лично малко ме плаши подобна майчина съдба и желанието да имам деца силно намалява.

Днешните баби често са преживяли психична травма рано, преди да могат да се отделят и да станат емоционално самостоятелни. Оттук следва и всичко, което се случва в техния живот: съзависими отношения, мъже-алкохолици, пристрастеност към сладкото и съпътстващият го диабет, излишното тегло, пушенето (макар всички да знаят как и защо то вреди) и често много малко ресурси, които да използват, за да осъзнаят и поправят всичко това. Те самите са се опитали да станат идеалните майки, желаели са да реализират в контакта с децата си всичко онова, което на тях самите им е липсвало в детството. Ето защо и са почувствали силна обида, когато децата им са започнали да водят своя самостоятелен живот и сякаш са ги изоставили, така като са го направили собствените им родители навремето. Тези жени са се опитали да се „прилепят” към мъжете си, конкурирайки се с тях за ролята на детето и често се е случвало да са били смъртно обидени от това, че той не е възприел ролята на приемащата майка. Често се е случвало така дядовците и бабите да са разведен, но да не могат да се разделят или просто да живеят като съседи, а понякога и да са се разделили, но до ден днешен да не са си изяснили отношенията. Нерядко се случва и това дори да имат вече нови семейства, но все още да не могат спокойно да общуват един с друг.

Идеалната майка, в несъответствието с която ни укоряват бабите ни, е всъщност тяхното собствено страстно желание. Мечтата на тяхното вътрешно дете. Образът, който те помнят от своето детство и който така и не са могли да развенчаят. Онази жена, която посвещава цялото си време и внимание на децата си, живее техния живот и всячески ги развива, правейки всичко по правилата и вслушвайки се съветите на по-възрастните (т.е. лекарите и педагозите). И детето на която се развива по-добре от другите и е почти гениално, запълвайки така огромната нарцистична празнота в личността на родителите му.

Ето защо те никога няма да разберат нас, егоистичните майки, които не превръщат майчинството в своеобразен олтар на живота си. Няма и да разберат, докато не излекуват собствената си травма. А колко от нашите майки-бабу сериозно се занимава със себе си? Единици. И с тези единични случаи отношенията със собствените им деца са нееднозначни, но напълно сносни. Има и по-малко чувство за вина. Имайте предвид, че майките-жертви и майките-емоционални бебета предизвикват огромно чувство за вина и едновременно желание да избягаш колкото се може по-далеч. Да, така стоят нещата. Нужно е обаче да се признае, че и бабите, вероятно гледащи нас, започват да достигат до идеята за важността на това да се погрижиш за себе си. Има надежда…

Нашето поколение и неговите митове за идеалната майка

А какво можем да кажем за нашето поколение, което в момента ражда и възпитава деца, докато участва активно в обществения живот? За жените и мъжете от 25 до 45-годишна възраст? Нас нашите майки са ни отделили от себе си по друг начин. Някои от нас са били оставени в детската градина на 1,5-2 години и все пак са преживели травма в първия период на отделяне, когато все още е необходима майчина поддръжка. Други са били отделени след третата година, когато е приключил отпускът за гледане на дете на майка им. Понякога това отделяне е било успешно, друг път – не толкова. В редица случаи пък емоционалното отделяне изобщо не се е случило и са останали очакванията за доживотно единство и за това, че детето ще успее да приеме върху себе си ролята на онази идеална майка спрямо собствената си такава. Подобни истории като тази са много – често се случва синът или дъщерята да са вече на повече от 30 години, а майката на над 60 и при все това те да живеят заедно, напомняйки семейна двойка, изолирана от външния свят.

Какви са отношенията с образа на идеалната майка у нашето поколение? У тези, които обстоятелствата са довели до травма и не са позволили да се преживее хармонично отделянето, съблазънта да станат идеални майки за своите деца, които жертват всичко за тях, е голяма. Ние силно желаем да не бъдем подобни на майките си и да не травмираме децата си така, както сме били травмирани самите ние. И в резултат на това въобще не можем да ги отделим от себе си. Кълнем се, че никога няма да ги предадем и няма да оставим чедата си така, както са ни оставили някога нашите родители. Че няма да ги заставим да страдат, както сме страдали ние. Всъщност обаче нашият образ на идеалната майка отразява потребностите на нашето вътрешно дете, а не на нашите реални деца и нерядко заради своето плачещо вътрешно дете ние не виждаме реалните си деца. Те могат и да плачат заради това, че не са получили пети бонбон, докато ние виждаме в тях беднички оставени в детската градина мъничета, залепени за металната ограда, напълно отчаяни от раздялата с мама. Много малко от майките различават своето вътрешно момиченце и реалното си дете, което е възможно да има съвсем други реакции на света около него. И е напълно възможно на детето да се дава повече, отколкото е необходимо или да не се дава онова, което му е нужно.

И така, идеалната майка от наша гледна точка е онази, която никога няма да травмира и да предаде. Тя винаги всеотдайно ще се отзовава на потребностите на детето и ще го кърми с години. И този образ на майката също в голяма степен е мит, доколкото е напълно възможно да се кърми с години, но не е така постижимо никога и с нищо да не се травмира и предаде детето. Травмите са неизбежни предвид това, че ние сме реални хора, травмирани от своите родители. Причиняваме травми поради това, че във важните моменти избираме нашия живот и нашата истина, дори ако общественото мнение смята, че за децата така е по-зле. При развода на родителите например всеки един от тях избира себе си, като престава да бъде стабилен партньор в очите на детето. И макар това да е травма за детето, тя в същото време отразява истината за родителите. Да не предадеш никога детето е възможно единствено когато много пъти си предал себе си. Когато останеш вкъщи, вместо да се разходиш. Когато позволиш на детето да ти се качи на врата в пряк и преносен смисъл. И рано или късно твоите интереси ще вземат връх и майката така или иначе ще предаде детето в своя полза. Това е естественото развитие на живот. И е важно не това, което майката прави, а това у детето да има достатъчно ресурси да се справи с това и да израсте чрез него.

За жалост в моето полезрение рядко попадат майки, при които отделянето е протекло нормално. Вероятно те просто се наслаждават на своя щастлив спокоен живот и при тях всичко е чудесно. Те нямат нужда да посещават психологически групи и да четат книжки. Но ми се струва, че сякаш тези майки не са много или аз реално не ги забелязвам. Или психично здравите майки са мит? 

Повечето от днешните майки постепенно започват да осъзнават себе си и своите желания и поначало изпитват много силно чувство за вина, понеже съвършено не съответстват на образа на идеалната майка, който имат те и техните собствени майки (бабите на децата). Съвременните майки много често си позволяват онова, което искат, а след това се чувстват виновни за извършеното. Някои от тях изпадат в крайности и напълно отдават децата на бабите, за да могат най-после да се насладят на свободата и да търсят себе си, като едновременно с това предоставят на бабите желания от последните обект, с който бабите да се слеят. Други от майките все още се опитват да съответстват на идеалния образ и изглеждат измъчено в своето старание през цялото време да удовлетворяват детските желания. Те казват на детето „не трябва” и „не бива” с тънкия глас на идеалната майка от някой романтичен анимационен филм и след това се учудват, че детето изобщо не ги слуша.

Да бъдат разбрани майките от нашето поколение е възможно единствено ако изцелим собствените си травми. Чрез срещата с нашата самота, която настига и тях в момента, когато се отделят от децата си. Чрез срещата със собствените детски страхове, болка и тъга. Чрез разбирането, че в живота винаги идва момент, в който ще се наложи да се вземат непрости решения, които могат да причинят емоционална травма на детето. Чрез срещата с всичко това, имайки в себе си вече съвсем други ресурси, тези на възрастния, които помагат да се премине напред и да се получи изцеление.

И тогава на сцената се появяват другите майки, които носят в себе си мъдростта на търсенето на баланса между себе си и детето. Между идеалната майка и реалния човек, който е достатъчно добра майка. Майка, която дава както поддръжка, така и поводи за развитие.

Този тип майки търсят примери за хармонично майчинство в своя род и не винаги намират такива, доколкото предишните две поколения рядко могат да служат като пример за такова. Понякога обаче намират подобни еталони. Тези достатъчно добри майки се оглеждат наоколо и се опитват да намерят някого, чийто майчински стил им допада. Те се вдъхновляват и учат. Приемат своите грешки. Синтезират новия си образ за майчинството от това, което виждат, слушат и чувстват със сърцето си. Те действат, анализират, коригират и отново анализират. Разбират как е трябвало да държат с детето в по-ранната му възраст, опитват се да му дадат това отношение в някакъв вид, дори ако то вече е порасло. Не се стесняват от това, че има много, което не знаят.

Как да бъдем майки в съвременния свят е неясно, поради това че нашите майки и баби са ни възпитавали в съвсем друга епоха и са ни подготвили за живот в едно неслучило се общество. А ние живеем с дълбоко вкоренените в нас модели от съветското ни детство, същевременно възпитавайки децата ни за 21-ви век, за който никой нищо не знае, понеже дори най-смелите предположения на писателите-фантасти се оказват детско бърборене в сравнение с посоката, в която отива научно-техническият прогрес. Като цяло, у днешните майки изходните данни са остарели и е много сложна задача да се намерят онези житейски принципи, които ще се окажат универсални и ще помогнат на децата им да бъдат щастливи в бъдеще.

Аз често разсъждавам на тази тема и съм написала малко по нея тук: Мисията на съвременните родители.

Какво ли предстои?

Мисля си, че ние с вас, днешните 25-45-годишни, сме поколение все още незряло поради своите травми, но в същото време което има всички шансове да порасне, да се отдели от своите деца по правилния начин и да придобие свободата да прави всичко онова, което му харесва. А отделянето от децата е възможно единствено когато съумееш вътрешно да се отделиш от родителите, преживявайки всички съответни етапи. Най-главното в този процес е да се изгуби илюзията за всемогъщество и за онова, че ние можем да направим всичко така, както трябва и то да бъде идеално. Да се развенчаят всички митове и да се разбере, че ние можем да направим крачка напред по пътя на изцелението и развитието на обществото. И при все това децата ни пак ще бъдат недоволни от много неща. А и също така да се освободим от илюзията, че бабите и прабабите някога ще ни разберат напълно, както и ние тях. Макар че, както вече казах, има и изключения в това.

Струва ми се, че и нашите деца ще си имат своя мит за идеалната мама… Мога само да си представям какъв ще бъде той. Възможно е да е майка, която е напълно уверена в това, което прави. Майка, която се отделя от детето си навреме. Която не се страхува да му даде свобода и да го даде в детска градина, дори ако на нея там й е било неприятно и до днес й се гади от миризмата на обществена столова. Майка, която дава свобода и едновременно поставя ясни ограничения. Която съблюдава баланса. Която сдържа агресията си, но може да я прояви там, където това е нужно. Която ходи на работа и е успешна в нея. А в същото време се грижи за себе си, затова е и весела и намира време да се грижи за другите. Която е превъзмогнала страха, срама и вината. Която може да разграничи своите страхове и проблеми от реалните проблеми на детето. Майка, която се интересува от индивидуалните нужди на малкия човек, а не единствено от различните теории, статии и концепции. Майка, която предлага универсални правила за живота. Която учи на любов към себе си със своя собствен пример. Майка, която е приела, че е реален човек със своите собствени ограничения, който се опитва да направи онова, което е възможно, опирайки се на реалността, а не на митологични идеи. Като цяло, майка, която е съвсем обикновена земна жена.

Как мислите вие? Какво ли ще си фантазират нашите деца? Този текст не е догма, а само опит да се ориентирам в проблема. Бих била благодарна за всички конструктивни мнения, изказани по темата. Неконструктивните ще бъдат баннати, предупреждавам веднага. Ценните мисли на читателите съм готова да включа в текста, за да придобие той по-голяма пълнота.

Това е наистина голяма тема, която заслужава цяла книга. Ако Бог даде, може би и тя ще се появи.

05.07.2015 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s